5 препоръки как да разговаряте с децата си за война и конфликти

Да говорим ли за войната?

март 18 2022

Да говорим ли за войната?

Светът, в който живеем днес е различен от светът, в който живяхме вчера и в който вероятно ще живеем утре. И все пак не толкова. Макар вчера да нямаше война и конфликти, актуална беше пандемията, актуални бяха темите, свързани с глобалните климатични промени и т.н. Може би се чудите какво е общото в тези теми и какво ги прави не толкова различни? Отговорът съдържа следните „трудни за износване думи” – загубата, скръбта, несигурността, заплахата в реален и психологически план, липсата на контрол. Тези преживявания са неизменна част от човешката история, от човешкото ежедневие. Всеки ден, всяка минута някой, някъде преживява точно този разпад, свързан със страха от смъртта. Единствената разлика в момента е мащабността и близостта на „заплахата”, която днес носи името „война”. Трудно е да се говори на тази тема, трудно е да се слуша на тази тема, трудно е за нас възрастните. Представете си какво всъщност е преживяването за по-малките тогава – за децата и тийнеджърите. Все по-често родителите задават въпроси, свързани именно с тази насоченост: “Да говоря ли с детето си на тази тема?” – Ако Вие сте в ситуация, в която виждате, чувате и разбирате, че нещо „страшно” и „различно” се случва около Вас, бихте ли се чувствали комфортно, ако останалите около Вас, като под останали се разбира, тези, на които имате доверие и са Ви авторитети, се правят, че сякаш нищо не се случва?- Вероятно не. Това важи и за децата.

1. Така че, ДА  – говорете с тях на тази тема, дайте им пространство да могат и те да говорят.

Децата са достатъчно сензитивни и разбират, че нещо се случва, преживяват общата тревожност. Едно от най-добрите средства да се намали тревожността и да се „подреди” хаоса е всъщност да бъде облечен в думи. Ние имаме нужда да говорим за случващото се, да се „разтоварим” и да получим някаква подкрепа, децата също. И не, това няма да ги натовари, напротив, ще ги облекчи. Децата не живеят в инкубатор. Всъщност темата за войната ги вълнува и присъства в ежедневието им, много преди дори ние да си дадем сметка затова – под формата на игра, във фантазиите им, в комуникацията по между им, в рисунките им, в речта им, вероятно и в сънищата им. Това е техният начин да вентилират. Но на едно ниво не е достатъчно. Обясняваме си „не говоренето” по темата като опит да предпазим децата и да не ги „товарим”. Реално се опитваме да предпазим себе си. Не приемането на смъртта, болката и загубата са теми, към които самите ние като възрастни изпитваме съпротиви. Трудността ни да „седим” в подобна тематика я прави и трудна за комуникиране с децата. Тогава, обаче, те остават с усещането за тайна, за нещо скрито. Може би не говорим, защото не знаем какво точно да кажем, как да го кажем. Точна рецепта няма. Децата също не искат такава, защото така или иначе те не знаят какъв е „правилният” отговор, както и ние. Важно е да имат пространство да могат да задават въпроси, да споделят преживявания, свързани с войната.

2. Какво се иска от нас, възрастните? – Да бъдем открити.

Децата имат нужда от сигурност, от това да знаят, че каквото и да става, те няма да бъдат оставени сами да се оправят в напълно непозната за тях ситуация. И реално това е всичко, което бихме могли да им дадем – посланието, че не са сами и няма да преминат сами през това. Няма нужда да давате обещания, така както няма нужда да се фиксирате върху фактологията. Възрастните имат нужда от обещания, децата имат нужда от възрастни, които да посрещнат страховете и притесненията.

3. Говорете за преживявания – Вашите, Техните. Валидизирайте преживяванията им. Дори и да звучат неприемливи, не ги отричайте, опитайте се доколкото е възможно да обясните.

4. Прекаленото фокусиране и преекспониране върху темата е точно толкова нездравословно, колкото и превръщането й в „табу”. Няма заучени реплики и фрази. Вие познавате децата си най-добре и знаете какво достига най-разбираемо до тях като послания, според възрастта и личността им – понякога това се случва под формата на игра, в която и Вие да се вживеете и да дадете опцията за един „подкрепящ сценарий”, понякога е под формата  на приказка или история, понякога е разговор.

5. Не е нужно да имате отговор на всеки въпрос. Позволено е да не знаете и да го кажете на детето си. Важното е то да чувства Вашата подкрепа и да знае и да не се страхува и притеснява да обсъжда темата, а това ще е възможно, когато и Вие самите си го позволите.

Програма за редовни дарения

Ре:дарител

за децата на България

Дари сега * Присъединете се към нашите дарители като индивидуален даритен или бизнес. Даренията могат да са еднократни или месечни.