Раздялата с биологичния родител е едно от най-трудните преживявания, особено когато е съпроводена с неяснота и неизпълнени обещания. За да защитят крехката си психика, децата често изграждат илюзии, които да ги предпазят от болезнената истина. Но как можем да им помогнем да преминат от територията на фантазиите върху здравата земя на реалността, без да се сринат по пътя?

Тежестта на неосъществените обещания

Вики* е на 9 години и от известно време живее в приемно семейство, след като отговорните държавни институции установяват, че оставането в биологичната ѝ среда е невъзможно. Преди раздялата обаче, биологичната майка дава на Вики едно обещание – че съвсем скоро, още същата есен, ще устрои живота си и ще си я прибере завинаги.

Към настоящия момент всякакъв контакт между двете липсва.

Това обещание, макар и нереалистично, се превръща в спасителен пояс за детето. То създава мощна защитна фантазия: „Мама е заминала, за да изкара пари и скоро ще се върне за мен“. Липсата на ясна информация за причините за раздялата, поднесена по достъпен за възрастта начин, допълнително обърква момичето и се превръща в невидима тежест за него.

Вики я усеща във всички сфери на живота си. Чувства се отхвърлена и различна, което води до сериозни трудности в социалната адаптация. Не намира общ език с връстниците си в училище, усеща се изключена от техния свят.

Емоционалният ѝ фон е доминиран от сепарационната тревожност, проявяваща се в резки промени в настроението, афективни изблици на гняв, последвани от неутешим плач и тъга по майката.

Избор на роли и сценарии

В началото на съвместната ни работа Вики демонстрираше видима тревожност спрямо непознатото и бъдещето си.

За да се свали силното психо-емоционално напрежение, на помощ дойде игровият подход. За едно дете, чийто живот е бил подвластен на външните, неразбираеми за него решения на възрастните, ролевите игри предоставят сигурно пространство. В кабинета Вики започна да избира роли и сценарии, които ѝ позволяваха да демонстрира контрол над ситуацията. Проигравайки символично темите за загубата и търсенето, тя правеше опити да структурира раздялата и да я направи поносима.

Паралелно с директната работа с детето, регулярните срещи с приемните родители се оказаха ключови – те получаваха насоки как да разчитат емоционалните нужди на Вики и как да удържат нейните афективни състояния в домашна среда. С времето започна да се наблюдава изключително важна позитивна динамика.

Заздравяването на раната е сложен и често болезнен процес, но не бива да бъде заобикалян, през него трябва да се премине. Постепенно Вики започна да изоставя защитната фантазия за „спасителката майка“ и навлезе в нов етап – този на осъзнаването. На мястото на идеализацията и тъгата започна да си проправя път гневът спрямо майката заради изоставянето.

Извън порочния кръг на вината

Скоро след това Вики намери смелост да заговори за реални минали ситуации в биологичното си семейство – моменти, в които се е чувствала несигурна и застрашена, и които сега вече можеше открито да назове като „опасни“ или „лоши“. Тази стъпка е фундаментална в процеса на емоционално възстановяване. Тя позволява на детето да сглоби и интегрира травматичните спомени, изграждайки по-реалистична, цялостна представа за своето минало. И най-важното – този процес прекъсва порочния кръг на вината.

Когато детето успее да види и назове опасностите в средата, то спира да интернализира раздялата като свое собствено наказание или провал. Разбира, че не е изоставено, защото е „лошо“, а защото възрастните не са могли да се справят. 

Пътят на Вики продължава, но тя вече не върви по него затворена в илюзии, а стъпва все по-уверено в реалността, подкрепена от сигурността на своето приемно семейство и терапевтичното пространство.

•С цел запазване на конфиденциалността имената и някои лични детайли в тази история са променени

Автор: Стефани Тодорова, психолог във фондация „За Нашите Деца“