Ще ви срещнем отново с Петя Яначкова, старши експерт, семеен консултант към Център за обществена подкрепа „Щастливо детство“, с която ще поговорим за кандидат-осиновителните ни курсове, осиновяването на български деца в чужбина, пресечните точки между осиновяването и приемната грижа, проблемите и предизвикателствата пред осиновяването в страната. 

Първата част на интервюто ни с нея може да прочетете тук.  

Какви курсове за кандидат-осиновители организирате и как преминава един такъв? 

Във фондацията специализирани обучения за кандидат-осиновители в национално  осиновяване, се провеждат от 2012 г., последната актуализация на темите в  обучителния пакет на национално ниво беше през 2018 г. Темите вече са 13 на брой, задължителният брой академични часове е 50.  

Нашите обучения се организират гъвкаво като време и начин на провеждане според нуждите на семействата.   

В комплексите ни в София и Пловдив практиката е ежемесечно да се провеждат такива обучения, по време на които задължително се застъпват освен конкретни, касаещи осиновителната тема специфични теми и такива, касаещи както родителството, така и нормативното детско развитие.   

Всъщност проследяването на психологическите стъпки в осиновителния процес от самото начало още при кандидатстването са от изключително значение, тъй като експертният поглед е в състояние на всеки един етап от процеса, да открои ясно и категорично индикаторите за добра или лоша прогноза: от мотивацията за осиновяване в самото начало до адаптацията и интегрирането на детето в новото му постоянно семейство, така че да е възможно на нередностите да се реагира навреме и да не се стига до разсиновяване.         

Често се спекулира относно осиновяването на български деца в чужбина. Защо това се случва често и как е регламентирано? 

Международното осиновяване на български деца е под юрисдикцията на Министерство на правосъдието на Република България. Всъщност националното и международното осиновяване са подчинени на различни нормативни изисквания, но процедурно са свързани помежду  си.   

Приоритет за политиките ни за закрила е ако е възможно детето да остане в държавата си на произход. Три пъти едно дете трябва да е получило отказ от кандидати в националното осиновяване, за да бъде досието му прехвърлено към Дирекция „Международна правна закрила на детето и международни осиновявания“ на правосъдното министерство.  

Това е официална процедура.  

Предвид различната нормативна база, върху която стъпва международното осиновяване, задължително в процеса по международно осиновяване е включена българска посредническа организация, лицензирана да извършва международно осиновяване, с която семейството има сключен договор с официално регламентирано заплащане. В Министерство на правосъдието има официално внесени данни за това.  

Допускането за съществуващите спекулации е във връзка с неразбирането за високите регламентирани такси, които официално се внасят за тази посредническа дейност.  

Какви са пресечните точки между осиновяването и приемната грижа?  

Няма две мнения по въпроса дали институцията или семейната грижа дават по-добър старт за дете, което по някаква причина е било разделено от биологичното си семейство. Преди да напредне процесът на деинституционализация и закриване на институциите за деца от стар тип, децата за осиновяване влизаха в осиновителните семейства от социални институции със специфичния „букет от симптоми“, характерен за „домските деца“, живели в депривация, в т.ч. дезорганизиран тип привързаност, изоставане в двигателното и психо емоционалното развитие, изоставане на ръст и тегло, липса на очен контакт, хиперактивност, стереотипно  поведение, девиации от различен характер и др.    

В последните години наблюденията над деца, осиновявани предимно от приемни семейства показват отлична адаптация и бърз плавен преход, без сътресения към живота си в осиновителното семейство.  

Визията на тези деца отнесена към визията на “домските  деца” е несравнима в полза на приемната грижа.    

Няма по-добро място за грижа от семейния модел, независимо че приемната грижа е служебен тип грижа. Това прави приемното семейство незаменим  участник в идеята за закрила и детско благосъстояние преди детето да намери постоянното си семейство. В осиновителна ситуация, приемното семейство е естествен източник на опит за осиновителното и е незаменим съюзник и посредник в процеса на преход и за детето, и за осиновителите. 

Няма как да не засегнем и една болезнена тема – разсиновяването. Защо тази практика все още е актуална в България и как може да бъде предотвратена?  

Само административна промяна в нормативната база в смисъл на забрана на разсиновяването не е достатъчна. Темата за прекратяване на осиновяването е пряко свързана с адекватната експертна, достатъчно добра оценка на кандидат-осиновителното семейство още преди вписването им в регистъра.    

Вече отворихме темата за психологическите стъпки в осиновителния процес, чието проследяване от самото начало са от изключително значение, тъй като  експертният поглед е в състояние на всеки един етап от психологическия процес да проследи например индикаторите за неясна мотивация за осиновяване, различна от чистия порив за родителстване; или да идентифицира фактори, които препятстват безусловното приемане на детето; липса на реалистична преценка за собствените емоционални ресурси на осиновяващия да се справи с трудностите; семейни тайни или присъствие на демотиватори в обкръжението при влизането на детето и други до саботиране на адаптацията и интегрирането му в новото му постоянно семейство. 

Всичко описано е в посока превенция на бъдеща опасност от разсиновяване, така че да е възможно на забелязаните нередности да се реагира навреме, дори това да коства отхвърляне на кандидат-осиновителни кандидатури, за да отпадне опасността от евентуално разсиновяване. 

Какви са основните проблеми и предизвикателства пред осиновяването в България и на какво развитие се надявате?  

Ще се позова на резултати от изследвани нагласи на кандидат-осиновители посредством фокус–групи, които открояват ясно следните трудности: липса на достъпност до информация за собствения осиновителен казус, бюрокрация, непрозрачност, липса на коректно отношение; липса на ясна информация за процедурата и необходимите документи; твърде много натоварване на кандидат-осиновителите с бюрократични  изисквания; пълната изолираност на кандидат-осиновителите от процеса, което е причина за стрес и недоверие в системата; кандидат-осиновителите  се усещат като пасивен обект на процеса, а не като  партньори. 

Нужна е координация между отделните звена на институции; достъп до информацията от личното досие в процеса на чакане; по-широки възможности за цялостна подкрепа и информация.   

По отношение на подкрепата: откроените проблеми са формализъм, липса на професионализъм, непрозрачност на процеса, текучество на кадри в Отделите за закрила на детето, липса на координация, различно отношение столица-провинция; липсва клиенто-ориентиран подход; служителите по места нямат нужния капацитет; няма гъвкавост и адекватна информация; липса на стабилност в системата, координация между отделните звена в системата. Впечатлението е, че подходът към кандидат-осиновителите в малките населени места е по-добър. Липсва единен стандарт, касаещ подготовката на експертни кадри, които да обслужват качествено осиновителния процес, в т.ч. профилирането им. 

Подсказаното решение е: децата за осиновяване и осиновителите да са участници, а не средство в процеса; по-високо квалифицирани служители и повече професионалисти; повече на брой служители и по-добри условия на труд; по-широки възможности за  подкрепа и информация.  

На ниво политики: адекватно въвеждане на работещи промени в нормативната база с допитване до работещите в този контекст, което би ускорило и подобрило процедурата.