В рубриката ни „Фондацията говори“ ще ви представим осиновителната тема в разговор с нашия дългогодишен колега Петя Яначкова, старши експерт, семеен консултант към Център за обществена подкрепа „Щастливо детство“.  

Експертизата й е свързана с интензивна работа със семейства и деца, включително и задълбочена работа в осиновителната тема. 

Във фондация „За Нашите Деца“ е натрупала 10-годишен опит в областта на  националното осиновяване: работа с кандидат-осиновителни, осиновителни семейства и осиновени деца.  

Като докторант към Югозападния Университет „Неофит Рилски“, освен наблюдения фокусирани върху рутинната работа със семейства с различни нужди и проблеми, изследва нагласите и осиновителните практики в България. 

Петя, вие имате дългогодишен опит, както в сферата на международните, така и на националните осиновявания. Ежедневно работите с кандидат-осиновители, осиновителни семейства и деца. Как се посветихте на тази тема? 

Ако трябва да отговоря с едно изречение: няма нищо случайно, когато правим изборите си! В „случайните“ неща и пътищата, които ни водят към тях – неслучайно има смисъл. Аз имах късмета още като студент да попадна на работа в организация за международни  осиновявания, където интересът ми към темата беше ежедневно провокиран.   

Всъщност открих, че имам дълбок личен мотив, на базата на преживян ранен опит с осиновени близки родственици. Въпросителни към болезнени малки и големи теми от осиновителната вселена вероятно доведоха до засилване на вниманието ми към отделни не толкова видими аспекти на осиновяването – субективни преживявания, лични драми на приемане/отхвърляне, специфична местна културалност, предразсъдъци, административни неуредици, степен на семейна удовлетвореност/неудовлетвореност по отношение на осиновяването и др.   

Осиновяването е съществувало през всички епохи на развитие на човечеството. Можете ли да маркирате исторически основните осиновители практики в България? 

До въвеждането на законодателна рамка, засягаща осиновяването в България, т.е. до 1890 г., приемането на външно на семейството дете се е случвало по традиционните разпоредби на българското обичайно право – с църковен ритуал и празничен обяд според  местните традиции. Съответните обичаи на местната общност са диктували естествения процес на влизане на детето в семейството, обявяване на приемането му и полагане на грижа от родителите. В традиционната ни култура от онова време най-възрастните жени, които обичайно са „бабували“ на родилките и са били най-мъдрите в общността, са играли ролята и на посредници около разпознаване потребностите на едно отхвърлено/нежелано дете и нуждите на бездетното семейство.  

Традиционната ни култура ясно откроява детето със статут на „осиновено“ и детето със  статут на „хранениче“. В първия случай детето, най-често прието на бебешка възраст, унаследява осиновителите си. Във втория случай, най-често прието от семейството за отглеждане на по-голяма възраст, е в помощ на домакинството, без право на наследство, но много често е било подкрепяно от същото семейство според християнските закони, докато се задоми и поеме собствения си път на самостоятелен възрастен. 

В днешно време пълното осиновяване официално се дефинира като публичен акт, който по юридически път узаконява връзката между родител и дете, по подобие на биологичната с всички произтичащи от това последици; основното социално и правно предназначение на осиновяването е обезпечаването на родителските грижи над детето, постоянна семейна среда и индивидуална грижа за неговото отглеждане и възпитание.  

Идеята е ясна: въпреки липсващата биологична връзка – да се създадат родителско-детски отношения, наподобяващи природните отношения по произход.   

От края на 19-ти век в България осиновяването е било поетапно законно легитимирано чрез поредица от нормативни актове, за да се стигне до настоящата, относима към европейските стандарти, рамка за национално и международно осиновяване на български деца. След влизане в сила на Закона за припознаването на незаконнородените деца, за узаконяването им и за осиновяването през 1890 г., осиновяването вече е от компетенциите на съда. След измененията в Закона за лицата и семействата през 1961 г., съдът се произнася в открито заседание, в присъствие на съдебни заседатели и прокурор. След 1968 г. се въвежда произнасяне решението на съда при закрити врати, като осиновяването настъпва след влизане в сила на съдебното решение, както е в съвременното законодателство.   

След ратифицирането на Хагската конвенция от 1993 г. за защита на децата и сътрудничеството в областта на международното осиновяване, България въведе законодателни промени, в съответствие с европейските изисквания и разпоредбите на международното право.  

С промени в Семейния кодекс през 2009 г. беше направена крачка с цел облекчаване сроковете за вписването на децата в регистъра за осиновяване – 6 месеца непотърсени от родителите си деца, настанени с мярка за закрила, поемат пътя към осиновяването. Нашето съвременно законодателство се припокрива с това на повечето европейски държави. 

Ако трябва да бъдем съвсем конкретни, нормативната база към днешна дата е твърде обемиста. Началото на узаконяването на осиновителния акт в България е поставено със Закон за припознаването на незаконнородените деца, за узаконяването им и за осиновяването от 1889 г., обнародван през 1890 г.  

Как изглежда осиновителната процедура днес, как може някой да стане осиновител? 

По отношение на законодателната рамка в осиновителния процес нещата са сложни. В емоционален план – още повече. Осиновителният процес протича нееднакво и нетипично при всяко семейство и би било грешка психологическият аспект да бъде игнориран. В работата си с кандидат-осиновителни семейства често олицетворяваме осиновяването с метафората „как се ашладисва дърво в овощарството“. Процесът на емоционално свързване е много деликатен: може да бъде сполучливо и да се получи симбиоза, като ползата е двустранна: на осиновеното дете се дава възможност да има корен, а на корена – осиновителното семейство – възможност да даде плодове и да се развива.  

Но може и да се стигне до отхвърляне и неприемане, поради което обгрижването на процеса следва да е навременно и деликатно. 

На фона на предразсъдъци, културални специфики, недостатъчно прецизирани процедурни стъпки, осиновяванията в България се случват в контекста на социално значими промени, каквито са демографския срив в страната, бумът на медицински асистираните начини за зачеване на деца, неизбежната промяна на профилите на децата, които остават без родители и са под закрилата на държавата, настанени в приемна грижа, центрове за настаняване от семеен тип или класически институции от казармен тип, добавяйки и ефектите от деинституционализацията.   

Външният контекст е много усложнен. От 2016 г. се обсъждат и очакват законодателни промени, които със сигурност могат да прецизират процеса: акцентите на планираните промени са върху улесняване административните стъпки по ускоряване на самия процес като времетраене. Дългият период на чакане за осиновително предложение очевидно не е свързан с това, че процедурата е бавна, а повече с неоспоримия факт, че се наблюдава тенденцията децата в регистъра за осиновяване да стават все по-малко, за сметка на по-високия брой вписани кандидат-осиновителни семейства.   

Процесът на национално осиновяване в България е подчинен на структурите на Министерство на труда и социалната политика. По закон всеки възрастен, навършил 18 години може да кандидатства за национално осиновяване, разликата между него и осиновеното дете не може да бъде по-малка от 15 г. Възможно е осиновяващият да е  единствен родител. Двама души могат да осиновят едновременно, само ако са съпрузи със сключен граждански брак. В случай на съжителство, титуляр е единият от двойката. Ако на по-късен етап след осиновяването, съжителстващите решат да сключат  граждански брак, нетитулярът през нова съдебна процедура може да осинови детето на съпруга/съпругата си.  

За националното осиновяване от значение е постоянното местопребиваване на кандидатстващият, а не националност или гражданство. Процедурата преминава през вътрешните политики за закрила на детето, съгласувани с международни законодателни актове, по които България е страна. Съответно самият процес включва първоначално консултиране, събиране на необходимите документи и препоръки, кандидатстване, специализирано обучение, оценяване на мотивация и капацитет за полагане грижа за дете, вписване в регистъра за кандидат-осиновители, след което започва фазата на дългото очакване за дете – възможно най-трудния период от цялата процедура.   

В последно време семействата споделят средно за очакване от 2.5 до 3.5 години, споделят за липса на предложение за дете и липса на информация по отношение движението на техния собствен осиновителен казус. През цялото това време семействата се нуждаят от допълнителна подкрепа, нерегламентирана през нормативната база. Когато дойде най-после предложението за дете, подкрепа за семейството е предвидена единствено като административно присъствие на служебно лице по време на първия контакт с детето. След реализиране на осиновяването е предвидена подкрепа по време на двугодишното следосиновително проследяване на адаптацията на осиновеното дете в семейството, която подкрепа няма задължителен характер.   

Фондация „За Нашите Деца“ е една от водещите организации, която работи с осиновители в най-големите области в страната: София и Пловдив. Каква подкрепа предоставяте? 

Многогодишната ни практическа работа с кандидат-осиновители, осиновители, осиновени деца потвърждава наблюдението, че осиновителната тема в цялата си сложност изисква освен оценка и обучение на кандидат-осиновителите, сериозна и деликатна изследователска работа, в т.ч. често допитване сред потребителите.  

Знанието по темата следва постоянно да се актуализира и популяризира с изискване на задължителни промени в нормативната база. Осиновяването създава твърде личен и специфичен за семейството контекст, като пресечна точка на природни закони, порив за родителстване, медицински намеси, свързани с репродуктивни проблеми, естествена  човешка нужда от социализация, интеграция, реализация на фона на официална статистика за демографски проблеми. 

Според статистиката за около 100 г. раждаемостта у нас очевидно е спаднала около 3 пъти. Изоставените деца са около 1000 средно на година. Броят на вписаните деца в регистъра за осиновяване от 2020 г. насам е с тенденция да намалява. Пътят към осиновяването се  очертава като  тромав и  муден. Поради тази причина подходът към семействата следва да бъде деликатен, с много разбиране към трудностите, които изпитват. При работа с тези семейства във фондацията като отношение имаме разбирането за повече емоционална ангажираност, коректност и поради специфичните характеристики на българското осиновително семейство, което твърде много се отличава от останалите групи семейства на социалните услуги.  

Профилът на българското кандидат-осиновително семейство е на средностатистическо и/или високофункциониращо семейство, със среден или висок икономически и/или образователен статус, което има нужда от специфична допълнителна подкрепа, но и специфичен деликатен подход, съобразен с описания профил.  

Изключително добра практика при нас е наблюдаваният затворен цикъл: индивидуална среща за споделяне още преди да стартира процедурата; истински качествено обучение на база на работа с процеса и учене през преживяване, с възможност оставане в неформална връзка със специалисти и след това; възможност за контакт при емоционални кризи по време на очакването; търсене на контакт със специалист около осиновителното предложение – впоследствие и за подкрепа при вече реализирано осиновяване; поддържане на доверителната връзка години след приключване на адаптационния период, ежемесечна осиновителна  група за  взаимопомощ. 

Очаквайте скоро втора част на интервюто ни с Петя Яначкова.