октомври 22 2026
Естествено е родителят да се стреми да дава максимума от себе си, да дава цялата си любов и грижа, в името на благополучието на детето си. Но дали понякога не даваме повече от нужното в този си стремеж?
Родителите на Яна*, момиче на 7 години, се обръщат към фондация „За Нашите Деца“ с молба за консултация с психолог. Семейството споделя, че среща затруднения в желанието за самостоятелност на детето си – у дома Яна не желае да се храни, преоблича, къпе и спи сама, а когато се опитат да я насърчат да го прави, тя се разстройва.
„Защо не иска да е по-самостоятелна? Мислехме, че с времето ще надрасне това постоянно очакване ние да вършим всичко вместо нея.“, споделят родителите по време на консултациите.
Много хора вярват именно в това – че в хода на порастването, децата сами ще поискат да се отделят. Това донякъде е вярно, но понякога въпросът е дали ние, възрастните, ще им го позволим. Често в стремежа си да се погрижим за детето, да го предпазим от опасност, не правим нужната крачка назад, която да му даде пространство да експериментира, да сбърка, да усети последиците от първо лице и да успее да приложи наученото следващия път. Всички сме чували фразата „Учим се от грешките си.“, но в същото време ни е страх да го приложим, както за себе си, така и за децата, за които носим отговорност.
Родителите на Яна започнаха да се консултират всяка седмица с психолог и заедно стигнаха до заключението, че предпазват дъщеря си дори в моментите, в които тя се нуждае от среща с трудността. Впоследствие детето се беше научило, че няма смисъл да опитва да се справи самó, тъй като когато е с мама и тате, те ще се погрижат за всичко така или иначе. Но как щяха тогава да очакват в един момент да бъде един справящ се, уверен възрастен? Откъде щяха да дойдат тези умения? Именно тук се преплитат вроденото и придобитото. Ние можем да бъдем предразположени да развием уменията си, но без среда, която да ни подтикне да го направим, това си остава просто неосъществен потенциал.
В срещите с психолога, родителите на Яна обсъждаха техните трудности в това да дадат пространство на детето си и в същото време да останат в родителската си роля, която има за цел да дава сигурност и опора. Те си дадоха сметка, че трябва да приемат емоциите на дъщеря си във фрустриращи за него моменти като естествена част от справянето с тях.
Скоро след стартиране на работата със семейството, те споделиха, че детето е започнало стъпка по стъпка да става по-самостоятелно. „Онзи ден Яна опита да се изкъпе сама и излезе от банята с останала пяна от шампоана на главата си“, споделя майка ѝ. „В първия момент се обвиних, че съм я оставила да направи сама нещо, с което все още не може да се справи. После обаче си поех дъх и си спомних, че това е един от първите пъти, в които се къпе сама, и всъщност не се е случило кой знае какво. Отидохме заедно до огледалото. Тя каза, че изглежда така, сякаш има облак на главата си. Посмяхме се, а след това ѝ помогнах да отмие пяната. Най-страшното в цялата ситуация бяха десетте минути повече, които ѝ отне да се изкъпе. Но тя беше успяла да го направи и, честно казано, изглеждаше горда със себе си.“
Тази история показва колко е важно да даваме на децата възможност да опитват самостоятелно, да допускат грешки и да се учат от тях, защото именно чрез подобни преживявания те изграждат увереност в собствените си възможности.
* С цел запазване на конфиденциалността имената и някои лични детайли в тази история са променени
От Габриела Тоньолони, психолог
Стани дарител и създай
за децата на България
Дари сега * Присъединете се към нашите дарители като индивидуален даритен или бизнес. Даренията могат да са еднократни или месечни.