Майката на Ели е наркозависима и диагностицирана със СПИН, а баща ѝ – неизвестен. Момиченцето няма навършена годинка, когато майката умира и грижата поема бабата – жена на 67 години, с тогава още недоказан психичен проблем. В началото всичко потръгва нормално, но скоро проблемът на бабата се задълбочава, а грижите ѝ за детето стават все по хаотични – на моменти обсебващи, в други случаи – отсъстващи. В резултат малката Ели е неглижирана и започва да изостава в развитието си.

Момиченцето е на 2 години и половина, когато бабата е диагностицирана с психично заболяване. В резултат на това Ели е изведена от дома си и настанена в приемно семейство в същия град. Престоят ѝ там е много кратък, тъй като бабата непрекъснато се опитва да се намеси и нарушава крехкото спокойствие на детето. Налага се Ели да отиде в друго семейство, което се намира в различно населено място.

Така момиченцето – неглижирано, недохранено и силно стресирано, попада в приемно семейство, с което фондация „За Нашите Деца“ работи. Многобройни трудности съпътстват първите месеци след настаняването – адаптация, лекари, рехабилитатори, комисия от специалисти. Наред със всичко това обаче, Ели открива и нови забавления – почивки, разходки, празници. Грижата, вниманието и любовта на приемните ѝ родители вършат чудеса. Така с общи усилия приемните родители и социалният работник от Центъра ни по приемна грижа успяват да формират едно почти 4-годишно лъчезарно, кокетно, бърборещо момиченце със собствено мнение.

Скоро след вписването на Ели в регистъра за осиновяване се появяват и първите кандидат-осиновители. Сърцата на приемните родители и на социалния работник са свити в очакване дали ще се харесат, дали ще се случи мечтаната стъпка – Ели да намери свое постоянно семейство. За щастие на всички, желанието им се сбъдва и Ели е осиновена.

Докато се възстановяват след раздялата, приемните родители заживяват с мисълта, че момиченцето е спокойно и щастливо с новото си семейство, а самите те продължават с нови сили да дават своята любов и грижа на следващото нуждаещо се от тях дете.

Историята е разказана от Диана Ринкова, Старши социален работник към Център по приемна грижа на фондация „За Нашите Деца“.

*Снимката на публикацията е илюстративна.