Това е историята на едно приемно дете, разказана от Светлана Симеонова, социален работник в Центъра за обществена подкрепа За Деца и Родители в Пловдив към фондация За Нашите Деца.

Видях го на едно място, където имаше много други деца. Привлече ме неговата усмивка. Не само устата му, а и очите му се смееха. Изглеждаше щастлив. Забавляваше се с всичко, което правеше рисуваше, разхождаше се, наблюдаваше другите деца, просто си стоеше. От време на време поглеждаше встрани, задържаше за малко погледа си, усмихваше се и продължаваше да се занимава със своите си дейности.

Когато го заговорих, ми се представи като Мариян. Каза си името със самочувствие и усмивка. После се поинтересува коя съм, откъде и с какво се занимавам. Говорих си с голямо момче, въпреки че ми каза, че е само на 10. Разказа ми, че дълго време е живял в дом, но после е намерил своята майка. Показа ми я. Тогава разбрах защо е поглеждал встрани проверявал е с какво се занимава майка му, къде е. И сега я гледаше. Тя му отправи мил поглед и топла усмивка.

Мариян ми разказа колко му е било трудно преди да я срещне нямах си никого. Сподели, че и сега му е трудно – в училище. В началото не му харесвало да решава задачи, децата го отбягвали, защото е различен. Той се тревожел, че не е като тях, че полага повече усилия, за да постигне някакви резултати. Не му се учело, но нещата се променили, когато неговата приемна майка започнала да му помага. Когато правели нещата заедно, те не изглеждали нито толкова трудни, нито толкова досадни. Въпреки това той се тревожел, че не е добър в училище. Било му тъжно.

След това заедно с мама открили нещата, в които е наистина добър да съживява разни работи, както той сам се изрази. Оказало се, че Мариян има дарба сръчност и усет как да поправя счупени неща, как да освежава стари предмети и да им вдъхва живот, да ги преправя, така че да могат да се ползват. Правел го за удоволствие и вече не бил толкова тъжен. В училище му казвали, че това не е достатъчно, но според мама някой ден можел да стане голям реставратор. И досега Мариян трудно произнася тази сложна дума. Но за него тя има дълбок смисъл олицетворява вярата на един важен за него човек във възможностите му, в бъдещето му, в таланта му. Показва му, че училището е важно, но не е единственото важно нещо на света и че и без да си добър в училище може да има някой, за който да си ценен.

Детето с надежда и благодарност каза, че знае, че вече всичко е различно. Обясни, че това, което е различно, е, че имам мама, която ме обича.

А аз, социалният работник, който търси и подготвя жени като майката на Мариян да приемат непознати деца в семействата си, да ги обичат и подкрепят, да се справят заедно с трудностите, които възникват всеки ден, за пореден път се уверих, че приемната грижа не е илюзорна фантазия, а реалност, и че положените усилия от страна на приемните семейства и екипът от специалисти, които ги подкрепят, си струват. Защо ли? Защото променяме заедно детски съдби!